ЛАЗАРИЦА
ДКТ Враца
ЛАЗАРИЦА
ОТ ЙОРДАН РАДИЧКОВ
Режисьор: Петринел Гочев
Сценография и костюми: Надя Василева-Ковачовска
Музикална среда: Жени Лечева
Действащи лица:
Лазар – Кирил Стаменов
Театрален оркестър – Вероника Тодорова Владинела Кацарска, Виктор Василев, Цветана Горкиева, Теодор Софрониев
История на пиесата – пътят на „Лазарица“
Пиесата „Лазарица“ започва да се пише през 1967/1968 г. и преминава през дълъг и труден процес на създаване, изпълнен с емоционални търсения и вътрешни конфликти. Йордан Радичков описва този творчески процес в текста си „Няколко думи“, разкривайки колко дълбоко личен и емоционален е бил той. Процесът преминава през различни фази на търсене, съмнение и взаимодействие с различни творци, сред които Методи Андонов и Апостол Карамитев, които оказват значително влияние върху написването на пиесата.
Първоначалната идея за сюжета, както споделя Радичков, е проста:
„Историята беше пределно проста: един човек отива в гората да застреля кучето си, защото подозира, че кучето му е бясно, и понеже кучето е много едро и силно, човекът се бои от кучето и за всеки случай го връзва със синджира за едно дърво, качва се на дървото и стреля отгоре.“
Процесът на писане обаче не е лесен и Радичков се сблъсква с трудности и отпор от страна на своя герой Лазар:
„Човекът обаче не искаше да слезе от дървото. Пиесата пишех за артиста Григор Вачков, с него често разговаряхме, той постоянно ме питаше какво става с дървото, докъде съм стигнал и ако действително той ще играе тази роля, то през цялото ли време наистина ще трябва да остане да виси в дървото.“
Този труден и дълъг процес води до важни осъзнавания за самия автор относно значението на раждащия се сюжет:
„С известно суеверие се залових за работа, писането вървеше трудно, сиромах Лазар искаше да се бори за свободата си горе от дървото, а не да проси свободата си от озвереното куче, защото сладка е извоюваната свобода, не подарената.“
След дълги усилия, през сезон 1976/77 пиесата е поставена за първи път в Сатиричен театър от режисьора Младен Киселов, а „Лазарица“ се превръща в едно от значимите произведения в българската театрална и литературна традиция.