КОТКА ВЪРХУ ГОРЕЩ ЛАМАРИНЕН ПОКРИВ
Театър София
Котка върху горещ ламаринен покрив
от Тенеси Уилямс
Творчески екип:
Режисьор: Стайко Мурджев
Преводач: Иванка Димитрова
Сценограф: Никола Налбантов
Композитор: Петър Дундаков
Видео: Димитър Сарджев
Участват:
ЕЛЕОНОРА ИВАНОВА, ГРИНГО-БОГДАН ГРИГОРОВ, ИРИНЕЙ КОНСТАНТИНОВ, ПЕТЯ СИЛЯНОВА, НЕВЕНА КАЛУДОВА, ВЛАДИМИР СОЛАКОВ (гост), ЮЛИЯН РАЧКОВ, МИХАИЛ МИЛЧЕВ
Анотация:
„Образът на котката върху горещ ламаринен покрив символизира женския инстинкт за надмощие. Понякога попадаме в битка за надмощие не с кого да е, а със самия живот. Понякога обстоятелствата, в които сме поставени, са форсмажорни ситуации, в които сме принудени да преминем в режим „оцеляване“. Това е онзи момент, когато не разумът или чувствата, а само и единствено инстинктивната ни природа е тази, която е в състояние да ни спаси. Но не инстинктът за нападение или за бягство, а онзи аспект на стоицизма - когато въпреки нажежената плоскост под голите ни стъпала, трябва да стиснем зъби и да издържим, да се задържим колкото се може по-дълго върху покрива.
Пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ е съставена от три части – моноспектакъл, пиеса за двама и един нажежен финален многоглас. И в трите части персонажите се опитват да оцелеят въпреки истината, истината за тях самите и животите им, доведени до екстремния ръб на пропастта, в която всичко постигнато дотук може да се стовари със страшна сила. Няколко озверели котки, които неистово се опитват да не скочат от покрива.
Самият Тенеси Уилямс е бил човек с болезнено светоусещане - неговата андрогинна и крехка природа е причина за неговата неприспособимост към реалността. Характерите, които той изгражда, винаги съдържат части от него самия – маргинализирани мечтатели, чувствителни мъже и жени-войни, оцеляващи, борещи се и капитулиращи под тежестта на реалността.
Както във всяка добра драматургия, така и в тази пиеса на Тенеси Уилямс, драматургичната плът е изтъкана от полифония от теми – на повърхността изглежда, че темите са едни, но когато задълбаеш в тях, те водят до един друг, различен пласт от скрити душевни рани. А още по-надолу са погребани живи късове месо, които болят и кървят, и само тяхното изваждане на светло е в състояние да излекува тези рани. Темата за устояването срещу вихъра на живота, не оцеляването - устояването, е централна тема в този гениален текст на Уилямс, както и темата за илюзиите, чрез които по-лесно пресичаме реката на живота, за да се озовем на другия бряг, където ни чака „страната на мъртвите“. В първото действие на пиесата, Маргарет крещи зад гърба на Брик нещо много страшно, злокобен лозунг, който отеква като заклинание, а именно „Животът трябва да продължи, дори когато всички илюзии за него изчезнат”. Това като че ли е ключът към персонажите и тяхната борба – възможно ли е да се живее, гледайки истината в очите, и ако да, то не е ли това един живот, обречен на нещастие и нестихваща болка. Ларошфуко казва, че слънцето и смъртта не могат да бъдат гледани в лицето. Именно тази невъзможност да се изправиш лице в лице както със светлината на истината за живота, така и с тъмнината на неизвестното в смъртта, кара персонажите на Тенеси Уилямс да се борят за оцеляването си като диви животни.
Мисля, че този текст не просто се вписва в контекста на българската действителност, а е един категоричен отговор на много въпроси, които задава средата, в която живеем. В нашата реалност непоносимостта към различния, отхвърлянето на чувствителността и издигането в култ на меркантилното са феномени, които не просто са възприети като нормални, а са станали неизменна част от житието ни. И това е проблем. Дебелите ни кожи, липсата на сърдечност и непрестанната калкулация на материалните облаги са наша втора природа. И текстове като „Котка върху горещ ламаринен покрив“ са жестове на непримиримост с потъването в забвение на човешката душа.“
